Търновските майки с колички са като Лара Крофт. Излизането от къщи с бебешката количка вече е почти възможно поредният изкоп заради водопроводна авария е заринат.
Вероятно до следващия лунен пейзаж на ул. “Ал.
Константинов” ще минат цели два дена. Чакълът по асфалта на мен не ми пречи,
само малко се тревожа за праха. Радвам се, че излизам сравнително рано
самотният багер, който тази сутрин си почива край шосето скоро ще се раздвижи.
Шумът от кипящата трудова дейност ще бъде напълно оправдан край иначе
непроходимите тротоари се поставят нови бордюри. Това се казва облекчение! Само
ако можех балансирайки, да бутам количката по бордюра! Щеше да е лесно и
приятно за разходка...
Часът е около 10
сутринта, тръгвам от улица “Чумерна” искам да се добера до центъра на В.
Търново. Освен че бутам бебешка количка, водя за ръка 5-годишната си дъщеря.
Очаква ни истинско приключение! Безсмислено е да хабя мастило, пишейки за
ужасяващия трафик в града. Благодарна съм на всички мили участници в
движението. Понякога шофьорите дори ми позволяват да пресека по пешеходна
пътека тип “Зебра”.
Ако все пак не
успея, не се ядосвам, защото разходката в града ми предлага безброй
удоволствия, които да компенсират дребното неудобство, че не мога да премина от
един тротоар (тротоар е леко пресилено) на друг. На всеки 200300 метра минавам
под или край строеж слава богу, кметът наложи рестрикции спрямо строежите.
Мъжете, които работят на въпросните обекти, очевидно са ценители на женската
красота и вдигат самочувствието ми до небесата с подсвирквания и изтънчени
комплименти, възхваляващи майка ми, или пък майката Природа. Това всъщност е
доста възпитателно за по-голямата ми дъщеря. Спестява ми голяма част от
неприятните за един родител разговори относно правенето на деца. Толкова съм
благодарна на работниците, че улисана, не забелязвам поредния трап на шосето
(съжалявам, шофьори тротоар няма). Напрягам мишци и успявам да не политна
след бебето, което хващам на милиметри от земята. това ме кара да се почувствам
в страхотна спортна форма, почти като Лара Крофт. Изправям количката и се
радвам, че сме оцелели. Успокоявам се още повече от мисълта, че когато стигна в
центъра на старопрестолния град, нещата ще са различни. Оказвам се права доста
по-интензивно се строи. Решавам да мина по иначе тихата уличка над съда, където
изведнъж осъзнавам, че всъщност съм набожна мислено се моля на Господ да даде
на мен и чедата ми крила... Срещу мен се задава друга майка с количка. “Ако
можехме някак да се прескочим”, избърборва притеснено тя, докато маневрираме
една срещу друга, за да се разминем край заградения с някакви червени въженца
тротоар.
Облекчението, че
строителната джунгла е вече зад гърба ми, лекичко се помрачава, когато виждам
подстъпите към парк “Марно поле” барикадирани. Разбирам все пак хората няма
къде да си паркират колите. Ние къде сме тръгнали с тези деца?!
Автор: Габриела ИГНАТОВА
Прочетена: 126
