Кристина Патрашкова е журналистка, която дълго време е работила във вестниците “24 часа”, “Сега”, “Монитор” и други а сега води предаването “Истории с Патрашкова” по ТВ2.
сн. Иван БАКАЛОВ
Нейни са интервютата в печата с едни от най-известните
личности от света на киното и литературата като Френсиз Форд Копола, Кърт
Вонегът, Умберто Еко и други. 10 години поред Патрашкова е посещавала като
журналист фестивала в Кан. Автор е на стотици материали, коментари и други в
областта на културата. Авторското є предаване по ТВ2 разкрива непознатото за
известни личности и забравени хора от близкото минало.
- Какво го има в
телевизията, а го няма във вестника?
- В телевизията
има една друга енергия. Сега го усетих. Там образът и визията имат голямо
значение, контактът с човека става директно и веднага, много по-силно усещаш,
когато разговаряш с един човек, как нещата минават директно през тебе. Просто
емоцията е по-различна. Във вестника можеш, независимо дали правиш интервю, или
пишеш текст, да преосмислиш нещата, има някаква дистанция. В телевизията обаче
нещата се случват в момента. Дори когато снимаш филм или взимаш интервю, трябва
да уловиш мига. Телевизията съдържа в себе си много по-голяма емоция. Аз държа
много на емоцията и в предаването, което правя, и в изкуството като цяло.
Години наред ходя на фестивала в Кан. Там на длан виждаш целия свят и неговите
проблеми чрез различните филми. Има какви ли не направления в киното,
авангардни творчески решения и въпреки това съм забелязала, че филмите, които
правят най-силно впечатление, са тези, които ти минават през сърцето. За мене
емоцията не е демоде, колкото и да е сурово и прагматично времето.
- На какво
мирише в Кан?
- Мирише на
много пари, на лукс и блясък, на фалш. Звездата, която виждаш на пет метра
разстояние, я следят 45 хиляди журналисти, всички много играят. Въпреки това
най-голямата провокация е да се опиташ да стигнеш до истинската звезда, въпреки
цялото є фалшиво и измислено поведение. Мисля, че съм се докосвала до
истинската същност на много звезди.
- При кого
разликата между това, което си мислела за него, и това, което си видяла,
всъщност е бил най-голяма?
- Има един
актьор, който за мене е чудовищен, един от любимите ми е. Страхувала съм се да
го видя очи в очи до такава степен съм се възхищавала от неговия талант,
мисля, че е нечовешки. Става дума за Джак Никълсън. Той е божество. Когато
преди години в Кан представиха филм с негово участие, въпреки че мразя да
взимам автографи, единствено от него за 10 години в Кан взех автограф. Само
се подписа, (аз бях неподготвена), на един елементарен и глупав тефтер. Показах
го на всички и съм убедена, че никой не повярва, че това наистина е подписът на
Джак Никълсън. Аз очаквах това да е дистанциран, високомерен човек заради
таланта, който има, е нормално да възприема другите като по-нисши същества.
След срещата с него мога да твърдя, че това е най-любопитният човек, когото съм
виждала. Отговаряше любезно на всички журналистически въпроси, а преди да
отговори не просто от куртоазия питаше за страната, за изданието, за човека.
По-любопитни очи от неговите през живота си не съм виждала. Най-голямото ми
обръщане на представа за човек е за Джак Никълсън.
- Допускала съм,
че Шарън Стоун е емоционална жена. Тя представи филм, в които играеше заедно с
деца, болни от синдрома на Даун. И на пресконференцията присъстваха единствено
тя и две от децата. Шарън Стоун е абсолютна богиня в Кан, тя е любимката на
фестивала. Тя отклони всички въпроси за филма, защото през цялото време бдеше и
внимаваше всичко да е наред с двете болни деца какво ще направят, как ще
отговорят на въпросите.
- Джони Деп също
ми е правил голямо впечатление дълбок и интелектуален човек. Въобще за тези
десет години в Кан научих, че да трябва да си красив, трябва да си талантлив,
вероятно и да имаш шанс, за да успееш. И всички притежават тези качества. Обаче
не можеш да се задържиш случайно на върха.
- Кой са другите
“любимци” на Кан?
- Един от
големите любимци е Костурица. Хора от Балканите правят пробиви там. Дори
илюзорно не виждам обаче кой ще е този български филм, който ще има качествата
да се яви, защото смятам, че нашите режисьори не могат просто и елементарно да
разказват обикновени истории. Миналата година “Златна палма” спечели едно
изключително младо момче от Румъния Кристиан Монджиу, с една суперпроста
история, която показва целия живот в тоталитарна Румъния, без да има нито един
идеологически акцент. Става дума за филма “4 месеца, 3 седмици и 2 дни”. Един
период в Румъния, когато са били забранени абортите и момиче, за да направи
незаконен аборт, минава през куп перипетии. Това е филм за унижението на
обикновения човек в една тоталитарна система. Много суров филм, много
аскетичен, със съвършено неизвестни актьори, много просто разказан и ти дава
представа за всичко. Нашите режисьори са доста комплексирани, те искат да
разкажат проблемите на целия свят или техните драми и терзания, които им ги
разбират 5 човека от техния приятелски кръг.
- Каква е
разликата между българската и световната жълта преса?
- По повод на
т.нар. жълти издания аз също имам една теория. Не говоря обаче за всички,
защото и там има сериозни и по-малко сериозни издания. Мисля, че добрият тираж
на някои от тези жълти вестници не е случаен. Защото там започнаха да се
появяват много истински информации, и то свързани главно с политиката, каквито
вече в другите вестници няма.
- Кои точно
публикации имаш предвид?
- Много неща.
Примерно скандалът с Вальо Топлото започна от вестник “Уикенд”. За съжаление
шефовете на вестниците са ужасно много обвързани с различни лобита. Всички
знаем горе-долу кой вестник с кого е близък. Всички знаем в кой вестник какво
може да излезе и какво не може да излезе. И ми е много мъчно, защото след 10-и
ноември журналистиката в България извърши много революционна роля, журналистите
и сваляха министри, бутаха правителства. Всички колеги от тези първи години на
прехода, когато се създаваха вестници, имам предвид и пресгрупата, са усетили
тази невероятна атмосфера на свобода, на липса на почти всякакви забрани.
Докато нашата журналистика сега стана доста съобразяваща се. Абсолютен цинизъм
е да се крепят политици и министри, както става в момента. Журналистиката за
съжаление постепенно се отдалечава от истинската си функция и роля да бъде
коректив на властта. А в жълтата преса, където има и много клюки и вероятно
неверни неща, се появяват и много истини за целия ни обществено-политически
живот. На фона на масовото падане на тиражите на вестниците, единствените които
качват бройката, са именно тези жълти издания. Това трябва да е сигнал за
останалите издания, които твърдят, че са сериозни.
- Но
обвързаността на жълтата преса с някои от основните є герои е почти същата като
на останалите вестници с политиците примерно?
- И там има
сериозно обслужване. Става дума за някои списания. Там се пише най-вече за
богати хора. Нашите колеги обслужват тези богати хора и това е толкова явно, че
не подлежи на никакъв коментар. Проблемът е, че и т.нар. сериозни вестници също
обслужват тези богати хора. Аз например съм изумена, че в най-големите вестници
на по една две страници излизат материали за гардероба примерно на Евгения
Банева. И на разни други мъже и жени, които са ужасно кичозни. Ние се
занимаваме с техните диети, чорапи, яхти и т.н. Не че за такива хора не трябва
да се пише. Но мисля, че сериозни издания да пишат за гардероба на някакви
измислени хора е една изключителна перверзия.
- Възможно ли е
просто общественият интерес към трите особено модерни фамилии в момента Баневи,
Диневи и Арабаджиеви да е много висок и затова журналистите толкова да пишат за
тях?
- Аз не мога да
повярвам, че такива хора могат да предизвикат голям обществен интерес. С какво
да го предизвикат? Какво са направили тези хора? Не мисля, че заслужават. Те не
провокират любопитство да проникнеш в техния свят, да чуеш техните мисли,
защото са някакви интересни и дълбоко интелигентни хора. Дори да допуснем, че
има някакъв читателски интерес, той би могъл да бъде задоволен с два-три
материала, защото това не е океан от философски дълбочини. Съмнявам се и че
отделни журналисти имат чак такъв интерес към тези хора, за съжаление отново
опираме до шефовете на изданията.
- Каза, че си
била на стаж в БНТ. Къде по точно?
- Била съм във
“Всяка неделя” при Кеворк Кеворкян. Научила съм доста неща от него. Той е
сложна фигура, доста силова, но е човек, който си разбира от занаята.
Основното, което съм научила от него, е да се опитвам да търся нестандартни
гледни точки към стандартни неща.
- Как така ТВ2
събра под един покрив културата в твое лице и антикултурата в лицето на Азис?
- Много е
странна тази работа. Ако имам проблеми с предаването, те са, че хора, с които
съм много близка от години, отказват да ми гостуват в телевизията, в която шоу
прави и Азис. Същевременно срещам много интелигенти хора, които страшно много
се забавляват с това предаване и смятат, че Азис има страхотно чувство за
хумор, човечен е и проявява любопитство към хората. Моето отношение е много
сложно, защото аз съм изписала тонове срещу Азис навремето, имах лична война.
Предполагам, че собствениците на телевизията са искали да привлекат различен
тип аудитория и затова са ни събрали под един покрив и с Азис, и с Юлиан
Вучков.
- Колко струва
опитът ти?
- Струва доста
разочарования, доста огорчения. Не знам как изглежда отстрани, но аз не съм от
хората, при които нещата се случват лесно. Върша си нещата с любов, може да
звучи помпозно, но наистина е така. И ми е любопитно. А това е много важно в
журналистиката. Докато бях във вестника, идваха много млади хора и от факултета
по журналистика, в които не виждах абсолютно никакво любопитство не само към
професията, а и към живота. Стоят, чакат нещо да им се каже, не се чувстват
виновни, че не знаят нещо, нямат желание да го научат. Изглеждат ми уморени на
20 години. А в нашата професия, ако загубиш любопитството е смъртоносно.
Автор: Марта ЕВТИМОВА
Прочетена: 244
